Иван Ланджев: От нас зависи на какво ще прилича България занапред
Това съобщи в писателят Иван Ланджев. Заглавието е на ФрогНюз.
Ето и цялото изявление:
Коя е най-вдъхновяващата история, с която се срещнахте през тази година?
Като човек, който се е занимавал с шахмат, незабавно ще ви кажа - триумфите на българските дами в международния шах през 2023-а. Сега тези девойки получават справедливо внимание в медиите, само че не знам дали в действителност хората си дават сметка какво значат триумфите им - те не са изолирани. Говорим за група от гении, за серия от достижения и в самостоятелни, и в отборни шампионати, приказваме за същинско ново потомство в нашия шахмат. Израснало без капка тласък или помощ от страната, съумяло " на макар ". Познавам треньора им Петър Арнаудов и употребявам случая да го поздравя за труда. Такива неща не се срещат постоянно. Веселин Топалов беше (и към момента е) талант, само че геният е нещо напълно друго - той е в действителност изолирано събитие, появяването му си е чист шанс за средата и не може да се разчита, че постоянно ще се появяват сходни след него. А тук - дано повторя - приказваме за цяло ново потомство в българския шах.
Другата история е от Съединени американски щати - натъкнах се на нея, до момента в който специализирах в Чикагския университет тази година. Става въпрос за образеца на един локален актьор - индивидът е израснал в гетото, посред насилието, престрелките и опиатите, в известния с гангстерската си известност South Side Chicago. Та, този актьор купува изоставена къща в South Side, постройката е пред срутване. Наоколо се навъртат банди. И я трансформира в нещо като… най-точната дума е читалище. Обожавам нашата дума " читалище ", както и самата идея. Къщата се трансформира в културен център на квартала - има библиотека, сцена, изложбено пространство. Там постоянно се организират четения и лекции, дребни концерти и прожекции, изложби… Насред гетото, на инат на насилието. Ходих, контрастът е извънредно впечатляващ. После актьорът взима втора изоставена сграда, след това трета. Създава мрежа. И малко по малко този човек, самичък, с налудничавото си предпочитание, с уважението си към общността (това е доста важно) съумява да попромени образа на квартала. Отново - " на макар ". Много обичам истории " на макар ".
Освен незаобиколимата " война ", коя друга дума бихте определили като дума на годината?
Абревиатура e - AI. Всеки приказва за изкуствения разсъдък, и с право, само че ми се коства, че страховете идват от преувеличението. Никога не трябва да забравяме, че страшното на този свят са хората, не машините.
И въпреки всичко Вие по какъв начин виждате изкуствения разсъдък - като опция или заплаха? Къде теглите чертата?
Не съм склонен с фаталистите. Изкуственият разсъдък извършва команди, заложени от хората - това е инструмент. Трябва да се тормозим от хората, не от инструмента самичък по себе си. Разбира се, че има евентуални рискове - най-много в региона на фалшификациите. Но нямам доверие във " въстанието на роботите ", нямам доверие в настъпването на оня преломен миг, в който AI ще извърши деяние без в началото напътствие от човек. Това би означавало свободна воля, би означавало постъпка. Само хората постъпват.
Също по този начин мисля, че ChatGPT е несъвършен стихотворец. И съм изцяло спокоен за бъдещето на така наречен креативен специалности. В тях човешката неточност е нещо значимо - по този начин разбираме авторовия почерк. Има специалности, в които човешката неточност е неприемлива - сърдечна хирургия, пилотиране на пътнически самолети и така нататък Там е значимо да не се бърка, значимо е ръката на хирурга и на водача да не трепва. Но ръката на художника? Аз желая тя да трепне. И нещо друго - изкуството е хем демонстрация на свободна воля, себеизразяване (за което ти би трябвало субект), хем форма на другарство с другия. От самото начало, от рисунките в пещерата Ласко. Едни хора са ги оставили, с цел да ги видят други хора. И веригата на това другарство не се къса до през днешния ден. Няма и да се скъса - ние постоянно ще имаме потребност да си описваме истории. Човешки истории.
Кое е най-хубавото и кое - най-лошото нещо, случило се на България през 2023-а?
Това, което ме тормози в по този начин заложения въпрос, е, че отново предпоставя една пасивна роля на България, която седи и чака нещо да я сполети, да " ѝ се случи ". Много хора, наподобява, имат вяра в това и си им харесва. А на мен ми се коства и неправилно, и рисково. Най-хубавото нещо би било осъзнаването, че от нас зависи на какво ще наподобява България отсега нататък - на зала " България " или на бул. " България ". В момента към момента наподобява на булеварда. От едната страна офиси, от другата - панелки. И прогресистите се карат с носталгиците.
Един Ваш текст - " Българско селфи " - стана вирален в обществените мрежи две години след първото си издание. Образите и дефицитите в общество, които подлага на критика и осмива, очевидно са все по този начин настоящи. Има ли излаз от като че ли ендемичните проблеми като популизма и псевдопатриотизма? Как би изглеждал той?
Най-адекватният отговор на разпенявени идеологии, популизъм и псевдопатриотизъм постоянно е била нормалността. Можем трезво да одобряваме обстоятелството, че сме българи. Защо би трябвало непрекъснато да сме захласнати от концепцията, че сме " най " каквото и да е? Ако сме нещастни, ще сме най-нещастният народ. Ако сме антични, ще сме най-древните на планетата. Нищо от това не е правилно. За какво ни е? България е чудесна и без този ентусиазъм към самомитологизиране. И крайната горделивост, и крайният позор са нелепи таман в своята прекаленост.
Политически опортюнисти (сиреч най-обикновени тарикати) лъжат хората, че се намират в революционна обстановка, което не е правилно. Резултатът от тази неистина е плакатният национализъм - като си тръгнал на " освободителна война ", естествено знамената и пилоните стават все по-големи, реториката все по-възрожденска, апелите все по-шумни и показни. Само че тук е значимо да не забравяме нещо - никой не може да ти вмени по какъв начин да обичаш родината си. Аз предпочитам постоянно да се връщам тук, тъй като обичам България - колкото и да се пробват тарикатите да си присвоят родолюбието и да го създадат извънредно. Не, не сте познали - то е на всички.
А текстът ми, както казвате, стана " вирален ", тъй като е в същността си родолюбив и нямаше по какъв начин да бъде написан без обич към България. Ако в действителност обичаш родината си, както обичаш фамилията си, можеш да ѝ кажеш някои неща.
Публикувахте и новата си книга " За неизбежната случайност ". Но има ли кой да я прочете? Очевидно обществото ни става все по-функционално необразовано?
Аз нямам никакво право да се окайвам като създател, тъй като книгата излезе към края на май, а към този момент има четвърто издание и всеки идващ тираж става по-голям. Просто благодаря на хората.
Не съм преподавал на по-малки, само че когато ме поканят да гостувам в някоя гимназия, постоянно виждам будни деца на тези срещи. А когато се случва да преподавам на студенти, виждам будни младежи. Не мисля, че се раждат по-малко умни и даровити персони в България, това е неуместно. Просто би трябвало да създадем знанието по-изкушаващо, да изградим социална среда, в която да си чел книги е готино. Точно по този начин - готино. И това не трябва да се подценява, не трябва да ви звучи несериозно - доста значимо е четенето да се възприема обществено като нещо готино. Защото то е.
Какво пожелавате на България и какво пожелавате на света през новата година?
Да спрат войните, няма по-важно нещо. И огромните, по света, и дребните цивилен войни, които бушуват в главите ни. Да си приказваме. И на тази безконечна везна на любовта постоянно да сме от страната на по-обичащите. Одън написа: “Щом не е равна любовта при нас,/ то дано по-обичащият да съм аз. ". Струва си да си по-обичащият.
Ето и цялото изявление:
Коя е най-вдъхновяващата история, с която се срещнахте през тази година?
Като човек, който се е занимавал с шахмат, незабавно ще ви кажа - триумфите на българските дами в международния шах през 2023-а. Сега тези девойки получават справедливо внимание в медиите, само че не знам дали в действителност хората си дават сметка какво значат триумфите им - те не са изолирани. Говорим за група от гении, за серия от достижения и в самостоятелни, и в отборни шампионати, приказваме за същинско ново потомство в нашия шахмат. Израснало без капка тласък или помощ от страната, съумяло " на макар ". Познавам треньора им Петър Арнаудов и употребявам случая да го поздравя за труда. Такива неща не се срещат постоянно. Веселин Топалов беше (и към момента е) талант, само че геният е нещо напълно друго - той е в действителност изолирано събитие, появяването му си е чист шанс за средата и не може да се разчита, че постоянно ще се появяват сходни след него. А тук - дано повторя - приказваме за цяло ново потомство в българския шах.
Другата история е от Съединени американски щати - натъкнах се на нея, до момента в който специализирах в Чикагския университет тази година. Става въпрос за образеца на един локален актьор - индивидът е израснал в гетото, посред насилието, престрелките и опиатите, в известния с гангстерската си известност South Side Chicago. Та, този актьор купува изоставена къща в South Side, постройката е пред срутване. Наоколо се навъртат банди. И я трансформира в нещо като… най-точната дума е читалище. Обожавам нашата дума " читалище ", както и самата идея. Къщата се трансформира в културен център на квартала - има библиотека, сцена, изложбено пространство. Там постоянно се организират четения и лекции, дребни концерти и прожекции, изложби… Насред гетото, на инат на насилието. Ходих, контрастът е извънредно впечатляващ. После актьорът взима втора изоставена сграда, след това трета. Създава мрежа. И малко по малко този човек, самичък, с налудничавото си предпочитание, с уважението си към общността (това е доста важно) съумява да попромени образа на квартала. Отново - " на макар ". Много обичам истории " на макар ".
Освен незаобиколимата " война ", коя друга дума бихте определили като дума на годината?
Абревиатура e - AI. Всеки приказва за изкуствения разсъдък, и с право, само че ми се коства, че страховете идват от преувеличението. Никога не трябва да забравяме, че страшното на този свят са хората, не машините.
И въпреки всичко Вие по какъв начин виждате изкуствения разсъдък - като опция или заплаха? Къде теглите чертата?
Не съм склонен с фаталистите. Изкуственият разсъдък извършва команди, заложени от хората - това е инструмент. Трябва да се тормозим от хората, не от инструмента самичък по себе си. Разбира се, че има евентуални рискове - най-много в региона на фалшификациите. Но нямам доверие във " въстанието на роботите ", нямам доверие в настъпването на оня преломен миг, в който AI ще извърши деяние без в началото напътствие от човек. Това би означавало свободна воля, би означавало постъпка. Само хората постъпват.
Също по този начин мисля, че ChatGPT е несъвършен стихотворец. И съм изцяло спокоен за бъдещето на така наречен креативен специалности. В тях човешката неточност е нещо значимо - по този начин разбираме авторовия почерк. Има специалности, в които човешката неточност е неприемлива - сърдечна хирургия, пилотиране на пътнически самолети и така нататък Там е значимо да не се бърка, значимо е ръката на хирурга и на водача да не трепва. Но ръката на художника? Аз желая тя да трепне. И нещо друго - изкуството е хем демонстрация на свободна воля, себеизразяване (за което ти би трябвало субект), хем форма на другарство с другия. От самото начало, от рисунките в пещерата Ласко. Едни хора са ги оставили, с цел да ги видят други хора. И веригата на това другарство не се къса до през днешния ден. Няма и да се скъса - ние постоянно ще имаме потребност да си описваме истории. Човешки истории.
Кое е най-хубавото и кое - най-лошото нещо, случило се на България през 2023-а?
Това, което ме тормози в по този начин заложения въпрос, е, че отново предпоставя една пасивна роля на България, която седи и чака нещо да я сполети, да " ѝ се случи ". Много хора, наподобява, имат вяра в това и си им харесва. А на мен ми се коства и неправилно, и рисково. Най-хубавото нещо би било осъзнаването, че от нас зависи на какво ще наподобява България отсега нататък - на зала " България " или на бул. " България ". В момента към момента наподобява на булеварда. От едната страна офиси, от другата - панелки. И прогресистите се карат с носталгиците.
Един Ваш текст - " Българско селфи " - стана вирален в обществените мрежи две години след първото си издание. Образите и дефицитите в общество, които подлага на критика и осмива, очевидно са все по този начин настоящи. Има ли излаз от като че ли ендемичните проблеми като популизма и псевдопатриотизма? Как би изглеждал той?
Най-адекватният отговор на разпенявени идеологии, популизъм и псевдопатриотизъм постоянно е била нормалността. Можем трезво да одобряваме обстоятелството, че сме българи. Защо би трябвало непрекъснато да сме захласнати от концепцията, че сме " най " каквото и да е? Ако сме нещастни, ще сме най-нещастният народ. Ако сме антични, ще сме най-древните на планетата. Нищо от това не е правилно. За какво ни е? България е чудесна и без този ентусиазъм към самомитологизиране. И крайната горделивост, и крайният позор са нелепи таман в своята прекаленост.
Политически опортюнисти (сиреч най-обикновени тарикати) лъжат хората, че се намират в революционна обстановка, което не е правилно. Резултатът от тази неистина е плакатният национализъм - като си тръгнал на " освободителна война ", естествено знамената и пилоните стават все по-големи, реториката все по-възрожденска, апелите все по-шумни и показни. Само че тук е значимо да не забравяме нещо - никой не може да ти вмени по какъв начин да обичаш родината си. Аз предпочитам постоянно да се връщам тук, тъй като обичам България - колкото и да се пробват тарикатите да си присвоят родолюбието и да го създадат извънредно. Не, не сте познали - то е на всички.
А текстът ми, както казвате, стана " вирален ", тъй като е в същността си родолюбив и нямаше по какъв начин да бъде написан без обич към България. Ако в действителност обичаш родината си, както обичаш фамилията си, можеш да ѝ кажеш някои неща.
Публикувахте и новата си книга " За неизбежната случайност ". Но има ли кой да я прочете? Очевидно обществото ни става все по-функционално необразовано?
Аз нямам никакво право да се окайвам като създател, тъй като книгата излезе към края на май, а към този момент има четвърто издание и всеки идващ тираж става по-голям. Просто благодаря на хората.
Не съм преподавал на по-малки, само че когато ме поканят да гостувам в някоя гимназия, постоянно виждам будни деца на тези срещи. А когато се случва да преподавам на студенти, виждам будни младежи. Не мисля, че се раждат по-малко умни и даровити персони в България, това е неуместно. Просто би трябвало да създадем знанието по-изкушаващо, да изградим социална среда, в която да си чел книги е готино. Точно по този начин - готино. И това не трябва да се подценява, не трябва да ви звучи несериозно - доста значимо е четенето да се възприема обществено като нещо готино. Защото то е.
Какво пожелавате на България и какво пожелавате на света през новата година?
Да спрат войните, няма по-важно нещо. И огромните, по света, и дребните цивилен войни, които бушуват в главите ни. Да си приказваме. И на тази безконечна везна на любовта постоянно да сме от страната на по-обичащите. Одън написа: “Щом не е равна любовта при нас,/ то дано по-обичащият да съм аз. ". Струва си да си по-обичащият.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ